Общината беляза рекорд, постигайки приходи от над 8 млн. лв само за година. За 2015 година. Сам по себе си – чудесен факт. Рекордна 2014 година, през която общината също така ударно е продала имоти за над 5 млн. лв. Пак много приходи – отново чудесен факт. Извън факта обаче нещата изобщо не изглеждат чудесно. Защото да си продаваш цялото имущество не означава развитие, а по-скоро опит за ликвидиране. Да не се вижда нищо в дългосрочен план при тези продажби, не е поведение на стопанин, а на ползвател. Да, рекорд, но нечий, не на Пловдив.
Човек неволно се сеща за захарния памук – нещо много хубаво, наподобяващо рекорда. Но моментно удоволствие, което се доставя на принципа „хапнеш нещо – глътнеш нищо“.
Вярно е, че продажбата на общинска собственост е най-прекият и бърз път за реализиране на печалба. Но и най-временният. Вместо това управлението на тази собственост трябва да бъде такова, че тя да реализира максимум приходи. Трайно и с години. Никой не казва, че не трябва да се продават имоти. Но е нужен баланс, внимателно прецизиран, както и ясна стратегия. И тук следват въпросите:
Защо Общината продава ударно?
Защо това продължава да се прави без ясна стратегия за управлението на общинската собственост?
Защо вместо да се отърве от лошите си активи, Общината продава такива, които имат стойност – атрактивни терени, които при всеки стопанин могат да реализират приходи?
Защо няколко определени фирми печелят търговете за общински имоти?
Защо няма Публичен регистър на общинските имоти, какъвто действаше през 2007-2011 г. ? Дори общинските съветници не знаят на практика какво притежава Община Пловдив – за да се прецени кое е за продажба и кое – не.
Спомня ли си Иван Тотев програмата, с която дойде на власт и обещанието, че няма да продава общински имоти?
Ако отговорът на тези въпроси не бъде даден, и то с действия, а не на хартия – изходът в годините напред /не в една рекордна година/ ще е ясен: декапитализация. Иначе казано – откровена ликвидация. На каквото, междувпрочем, все повече прилича управлението на Иван Тотев.