Емоционална и вдъхновяваща. Такава беше премиерната прожекция на „The Good Postman“.
Филмът е част от селекцията на „София Филм Фест“.  На представянето Антонина беше част от музикалния екип, работил по саундтрака на филма.
„Този филм е вдъхновение за мен! Имах някаква представа за какво се разказва, къде е сниман и т.н., но преди премиерата не го бях гледала. Истината е, че не знаех точно какво да очаквам, защото това е документален филм. Когато Тонислав Христов поиска „Игрите на глада“, нямах много ясна идея как тази песен се вписва в сюжета на филма, но, повярвайте ми, всяка сцена, всяка музикална фраза е точно на мястото си. Разбира се този прекрасен синхрон между катрана и музика се дължи на екипа, създал саундтрака на филма и за мен е огромна чест да съм малка част от него.“
След огромния успех на лентата по целия свят „The Good Postman“ е пред българската публика, за да  разкаже една позната и, в същото време, неразказана история. По думите на режисьора този филм е разделен на две. Една част, в която е много смешен и една част, в която е много тъжен. Някъде в тази смешно-тъжна история се крие реалност, за която не подозираме.
„Много силно съм впечатлена от работата на Петър Дундаков,  който е композитор на филма, както и от работата на останалите колеги, взели участие в създаването на музиката. Мотивиращо е да виждаш толкова млади и талантливи хора, които правят изкуство, което е ярко, запомнящо се. Изкуство, което оставя следа у теб. Нещо, което не мога да кажа с чиста съвест за голяма част от проектите в последните  години.“
Със своя реализъм „The Good Postman“  поставя въпроси. Авторите на филма разказват една на пръв поглед обикновена история. Но този документален разказ събира в себе си минало, настояще и бъдеще и оставя зрителя сам да търси отговорите.
„Има една сцена, която може би най-ярко се запечата в съзнанието ми. Една от героините разказва, как по времето на комунизма гробището на селото остава в територията на Турция и на практика, за да отидат до там, са им били необходими специални документи и разрешителни. Много си мислех за тези видими и невидими граници, които ни разделят. Светът уж става все по-голям и глобален, все по-отворен и достъпен – а всъщност общуваме толкова трудно. Може би поставяме граници на неподходящите места и това ни отдалечава толкова бързо в един променящ се свят.“