Трофеят! Най –сладката награда за ежедневния труд, перманентното отсъствие от дома и купищата лишения в живота на професионалния футболист. Футболът е добре платен спорт, но кефът да вдигнеш Купата цена няма. Особено, когато има кой да озвучи тази ти радост с мощен рев от трибуните.

Ботев страда достатъчно през годините, за да дочака сполетялото го през последните месеци щастие. Двете титли, съответно пета и шеста във витрината, са заслужени и реално погледнато – 6 титли за 105 години, за името и историята на Ботев, изглеждат твърде малко. Но всъщност броят им няма особено значение. Единственото тъжно в този факт е, че големите паузи между тях направиха така, че много Ботевисти не успяха да се порадват на Купа приживе...

Малко за момчетата. Снощи изиграха 10-ия си мач в рамките на 42 дни. За всички, които ще кажат - „Е, и?!” – уточняваме, че когато онези, дето ги гледаме по финалите в Шампионската лига им се падне да играят толкова много мачове за толкова малко дни, спортните сайтове гърмят, а феновете си викат – „Шшш тия са е*ати машините”. Е, нашите го направиха. Без оплаквания. С много бачкане и най-хубавото – с много настроение.

Страхотният климат, който носителите на Купата и Суперкупата създадоха помежду си със сигурност им даваше и продължава да им дава онази така необходима последна капка вътрешна сила, която те кара да намериш енергия за още един спринт и още едно единоборство, когато тялото ти крещи, че иска да почива.

Тези неща често остават скрити. Както остана скрит респектът в очите на албанците от Тирана и израелците от Йерусалим, където Ботев бе посрещнат леко надменно, но изпратен с висока доза уважение. Уважение не липсваше и в Мадейра, там просто отсъстваше подценяването.

Зад кадър остават и сълзите на едно малчуганче от школата, което не искаше да повярва, че Косоко напуска любимия му Ботев, докато връстниците му подскачаха за снимка покрай Омар. Вълнението им беше толкова голямо, сякаш някой току- що им бе казал, че тази година лятната ваканция ще е до Коледа.

Едни други деца – бургаските, които гонят топките на „Лазур”, също са прехласнати по Ботев. Готов съм да се обзаложа, че в не един и два квартала в Пловдив от днес хлапетата застават зад топката с мисълта, че искат и те да могат да я зашият над стената като Тошко Неделев...

И „Лазур” ни изпрати с усещането, че ще му липсваме. Приятелите, които бяха наши любезни и всеотдайни домакини доста пъти в последните 4-5 години вече носят Ботев в сърцата си, редом до другите им любими неща в живота.

В това е смисълът на футбола. А трофеят е просто най-сладката му част.

Горчилката и голямата празнина в случая идват от липсата на Колежа. Какво ли би било да посрещаме европейските си съперници в центъра на Пловдив пред претъпкан стадион, а... Ако беше така и "Лазур" снощи щеше да е пълен.

Но така е отредила съдбата Ботевистка, а както всички знаем, тя е винаги е по-специална. Ние можем да направим само 2 неща: Да я приемем и да правим всичко, което зависи от нас, за да видим "Христо Ботев" завършен. Трябва да сме заедно. Отборът ни показа, че само така химерите могат да бъдат превърнати в реалност.

Митко Лишев-пресаташе на Ботев!