Признателни потомци  отбелязаха днес  164-та годишнина от рождението на Стефан Стамболов на едноименния площад пред сградата на Община Пловдив. В тържественото честване участваха военен духов оркестър, представителен взвод, венценосци и членовете на комитет „Родолюбие“. Слово за държавника произнесе Председателят на Дружеството на пловдивските писатели Антон Баев, водещ на церемонията бе актьорът от Драматичен театър Пловдив Симеон Алексиев.
За да почетат годишнината и да положат венци и цветя, пред паметника на Стефан Стамболов бяха Кметът на Община Пловдив инж. Иван Тотев, Председателят на Общински съвет – Пловдив Савина Петкова, полковник Бучков – Началник-щаб 68-ма бригада „Специални сили“, заместник - кметовете инж. Александър Държиков, Георги Маринов и Златин Велев, кметовете на райони, главният секретар на Областна администрация-Пловдив Борислав Димов, Общественият посредник на Община Пловдив Борислав Стаматов, общински съветници, директорът на ОИ „Старинен Пловдив“ Йордан Илиев, директори на общински предприятия, представители на политически и обществени организации, граждани и медии.
„В днешния ден отново сме тук, за да почетем годишнината от рождението на Стефан Стамболов – неизменен патриот, революционер, книжовник и велик държавник, един от строителите на съвременна България. Неговият принос и роля го нареждат сред най-значимите личности в историята. Той оставя своя неповторим почерк във формирането и укрепването на българската държавност. Неговият образ е противоречив, но едно е неоспоримо – той няма аналог“, каза във встъпителното си слово водещият на церемонията Симеон Алексиев.
След официалното слово на Антон Баев по повод 164-та годишнина от рождението на Стефан Стамболов, на паметника бяха положени венци и цветя от Кмета на община  Пловдив, от Областния управител на област Пловдив, от Председателят на Общински съвет – Пловдив, кметовете на райони, командването на пловдивския гарнизон, от политически партии, обществени организации и признателни  граждани.

Вижте пълния текст на словото Антон Баев – Председател на Дружеството на пловдивските писатели:
„Уважаеми дами и господа, офицери и войници, скъпи пловдивчани,
Годишнината от рождението на първостроителя на нова България – Стефан Стамболов, ни е събрала на едноименния площад в Пловдив. Ще се опитам да избягам от клишетата за първия държавник на модерна България, които дълги години са ни служили, за да смаляват монументалната му историческа фигура и да замаскират комплекса ни на българоубийци.
Такива фигури не могат да нямат врагове - силни врагове, защото са дръзнали сами да чертаят нови исторически хоризонти, ако щете – нови държави. Стефан Стамболов прави именно това – превръща България за 7 години като премиер-министър в най-силната държава на Балканите: със своя армия, полиция, банки, училища и университет, митници, 360 км. железници, пристанищата във Варна и Бургас, рудници, каменоломни, държавни минерални богатства.  Първият ни външен заем е сключен при управлението на Стамболов през 1888 г. с лондонските банки.  През август същата година през страната преминава първият пътнически влак от Виена за Цариград. Създават се първите здравни служби, полагат се основите на пенсионното дело, учредява се първата държавно субсидирана драматична трупа „Сълза и смях”. През 1892 г. е създадено „Българско търговско, параходно дружество”, което пробива монопола на чуждите компании в морския и речния транспорт. През същата 1892-ра първите частни каменовъглени мини вадят продукцията си на пазара. Създадени са 40 акционерни дружества, както и първото застрахователно дружество „България”. На 15 август 1892 г. в Пловдив, е открито първото Българско земеделско-промишлено изложение...
И всичко това - за по-малко от 5 години управление! Откъде тази енергия, този държавнически взор? Отговорът ми е – от голямата цел, която преследва Стефан Стамболов като държавник – обединението на българските земи след Берлинския конгрес и създаване на независима и икономически силна България, защото без „Германия на Балканите”, както наричат Стамболова България, това обединение е невъзможно.
За такава България копнея аз, дами и господа, офицери и войници!
И сега ще подчертая една знаменита историческа среща, която е можела да преначертае целите Балкани именно в оная велика 1892-ра, когато България е център на полуострова, но по волята на Великите сили и на българските им агенти се стига до оставката, малко подир туй – и до смъртта на Стамболов, а скоро ще се стигне и до националните ни катастрофи, които, убеден съм, Стамболов не би допуснал. Но неслучилите се исторически събития имат не по-малко значение, а често и по-голямо, от случилите се – те винаги носят надеждата някога да се случат.
Та на 31 юли 1892-ра българският премиер е посрещнат с почести от султан Абдулхамид II в Цариград. Стамболов отива край Босфора с голямата идея да предложи на Червения султан, както е известен Абдулхамид, създаването на дуалистична империя между България и Турция по подобие на Австро-Унгария, с две думи – една могъща Балканска държава с двойно управление, като европейските земи са под юрисдикцията на София.
„Ваше Величество – казва българският хъш на султана, - Турция и сега е голяма, но още по-велика ще е, ако всичките европейски провинции се обединят в един Румели бейлер бейлик. Престолонаследникът на тая нова империя пък нека е Румели бейлер бей!”
Под Румели бейлер бейлик Стамболов е разбирал Нова Византия. Трудно е да си представим днешната съдба на Балканите, ако тази могъща идея се беше случила. Балканска империя, която с един шамар праща и Фердинанд и руските атамани во чревото адово. Но не биде писано на бай Стефан да седне на трона й, а пък на дребосъците след него и през ум не им минаваха подобни дръзки неща.
Но какво спря Абдулхамид II? Страхът от Европа? Руската мечка? Надигаща се Азия? Нищо от това!
След дълго мълчание, султанът накрая попитал хъша: „А дали няма един ден да замръкне Румели бейлер бейлик, а да осъмне Българско кралство, както това стана в Източна Румелия?”
Твърде скорошен е примерът със Съединението, пък и кой знае дали това не е била още по-далечната цел на Стамболов, съединиста?
След като изпратил делегацията начело със Стамболов, Абдулхамид събрал всичките си министри, ама не ги почерпил с кафе и сладко, а направо казал: „Ако той беше мой велик везир, света преобръщах наопаки!”
Тази среща като че ли е същинският край и на Османската империя, и на идеята за Българска Велика Румелия. Но нито София случи на княз, нито Цариград – на велик везир. Абдулхамид и Стамболов сигурно еднакво съжаляват за пропуснатия шанс.
Защото истинската битка на Стефан Стамболов бе да събере парчетата от своята родина.
А парчетата от съсечения от руски наемник труп на Стамболов приличат на самата разпокъсана България, на днешните бедни и окаяни Балкани.
Две години след кончината му британската кралица Виктория ще напише: „Никой не очакваше тогава българите да се проявят като държавническа нация, която да се експонира от един такъв велик мъж като Стефан Стамболов”.
За първия му биограф пък – чужденец по ирония на съдбата, Антони Биман, Стефан Стамболов „е човекът, който не бих искал да имам за противник”.
Британският историк, Сали Маркс, вижда в него „гений, разбрал значението на позицията на Княжество България”. А френският журналист от Фигаро - Емил Беер, казва: „Стефан Стамболов е истинското въплъщение на българската енергия”.
Агонизиращият Стамболов е краят на българския ХIХ век.
Благодаря за вниманието!“