Днес е 20-ти септември! Най-светлата дата за всички обичащи Марица и “жълто-синята” идея! Или може би кауза... Преди 99 години любители на футбола от северната част на Пловдив се обединяват и от три махленски клуба създават един, който да представлява квартала и града. Името Марица му прилягало - единственият, който е кръстен на символ на града, а именно реката деляща града на две части. Реката, която е тече от векове и ще тече още векове през най-красивия град в тракийската низина. Реката, която в онези години е вдъхвала  живот на гарада. Символиката е ясна за всички. Избрани са и цветовете на отбора. Жълт - като зрелите жита в равнината и син - като бистрите, по това време, води на река Марица. А емблема? Просто е, за да може всеки сам да си я рисува, бродира... Буквата “М” в кръг. В същност в нито една емблема през годините не присъства изрично името на клуба. Знаете ли защо? Хората са вярвали, че клубът ще бъде достатъчно разпознаваем и няма нужда да се вписва името в емблемата. Били са прави, а традицията продължава и до днес.

Минават години, случват се събития, идват първите успехи... Но и много, много трудности. Клубът няколко пъти сменя терена, на който играе. Отдаваните терени все биват преотстъпвани за по-важни цели, клубът не е приоритет на общината. След много борба най-сетне е отпуснат терен до шосето за Пазарджик - тогава извън територията на града. Поляна с боклуци из нея, обрасла, а в средата и един трафопост. Следват нови борби на различни фронтове, а въпросът стига дори до Царя, макар и малко случайно. И трафопостът е преместен, може да се започва да се строи “игрище”. Но средства няма, никоя институция не помага с нищо. Хората по онова време са вярвали, че могат да се справят с всичко и сами. Така и става - постепенно, месец след месец, година след година... Стадионът е построен. Но как? С доброволен труд - бригади от мъже и момчета, дори старци. Повечето работят през деня във фабрики или другаде, а вечер до тъмно - на “игрището”. Този донесъл 20-30 тухли, друг каруца с пясък, трети ограда, четвърти направил летви за пейки, пети бил ковач и изковал крепежи... Построили го!

Доста по-рано, още в края на 20-те, на тогавашните управници на клуба им станало ясно, че трябва някой да се занимава с децата, да им показва, да ги тренира. И така да бъдат подготвяни футболисти. Само така можело да има напредък, прогрес. “Марица” е сред пионерите в детско-юношеския футбол в България. Играчите от първите години на отбора се превърнали в треньори, а желаещите деца били толкова много, че на практика било невъзможно всички да тренират. И така колелото се завъртяло...
Но дошла война, мъжете заминали на фронта, а мнозина не се завърнали... Войната свършила, а страната вече била с друга система на управление. Последвали реорганизации, одържавяване, окрупняване, обединяване и какво ли още не. “Марица” оцеляла! Само заради любовта на хората, без помощ от ведомства, които десетки години да стоят зад гърба на клуба, без протекции, но с много борба. За това и маричани нямали големи успехи. Че кой би ги допуснал? Те вечно се съпротивляват срещу нещо, вечно се борят за нещо. Но пък успехите при децата, при юношите - няма нужда да се споменават, да се изброяват! А би било и доста трудно... Колко много деца сбъднаха мечтите си там, край реката...
Новата история я знаят всички. Силните години през 90-те, огромната продуктивност на школата през 70-те, 80-те и 90-те... Следват години на оцеляване, на борба. Тя сякаш никога не свършва...
В Марица всичко се случва по трудния начин, с много борба. Такава е орисията, може би. Затова в историята на клуба е пълно с романтика. Не само футболна! С футболната всички са наясно...
Днес нека си пожелаем повече вяра, по-светло бъдеще и още футболна романтика! Навлизаме в годината, в която ще отбележим вековен юбилей! Нека всички ние дадем повече от себе си, за да бъдем! За да може нашите деца и внуци също да сбъдват мечтите си, прохождайки от онова свято място край реката, където е домът на футболната романтика!
Честит празик маричани!!!