За втора година, като част от културния календар на града, в Пловдив бе почетена 119-тата годишнина от избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 2 август 1903 година и паметта на загиналите в него, герои. Общоградското честване се състоя пред паметника на българите от източна и западна Тракия и Беломорска Македония, загинали в национално-освободителните борби и войните за България, който се намира се в район „Южен“, в градинката срещу старите хали.  
В честването взеха участие официални лица, сред които заместник-кметът по култура, археология и туризъм Пламен Панов, главният секретар на Областна администрация – Минка Сърнешка, заместник-кметът на район Централен – Фиданка Кацарева, секретарят на района - Емил Саралийски, Димчо Петров – заместник-председател на ОбС – Пловдив и общинските съветници от ВМРО(БНД) – Иван Црънчев, Стефан Послийски и Владимир Кисьов, военен духов оркестър, представително формирование от  гарнизон – Пловдив - почетна рота и венценосци, представители на комитет „Родолюбие“, граждани и медии..
Водещ бе  Златко Павлов, който изпълни текста на песента "Ясен месец веч изгрява", написан като въстанически марш от войводата и деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация Яне Попов. Мелодията на песента е разпространена по целите Балканите, Близкия Изток, до Египет. За първи път тя е прозвучала по Радио София през 1953 г. от Сава Попсавов.
Официалното слово по повод честването на 119 години от избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 2 август 1903 година бе произнесено от  Ангел Джамбазки - български представител в Европейския парламент, избран от листата на ВМРО, член на групата на „Европейските консерватори и реформисти“ в Европейския парламент,  и съпредседател на ВМРО. На паметника бяха положени венци и цветя, а с едноминутно мълчание и падане на колене бе почетена паметта на героите, загинали във въстанието.  
Илинденско - Преображенското въстание, избухнало на 2 август 1903 година е резултат на острата реакция от страна на българския народ на решението на Великите сили, областите Македония и Южна Тракия да останат в пределите на Османската империя след края на Руско–турската война, довела до Освобождението на България. Борбата срещу това решение, взето по време на Берлинския конгрес от 1878 година, придобива организиран характер със създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) в Солун. Тя изгражда гъста мрежа от революционни комитети на тамошното българско население и 10 години по-късно, ВМОРО решава, че е настъпило времето за въстание срещу Отоманската империя. Първи въстава Битолският революционен окръг, след него се включат Леринско, Костурско, Охридско и Кичевско. В Крушево е обявена република, а в управлението ѝ са поканени да се включат представители на всички етнорелигиозни общности в града.  Макар да просъществува само 10 дни – от 3 до 13 август 1903 г. , тя е считана за най-големия успех на въстанието. Революционното движение се разраства в Солунски окръг към Струмица и в Скопско. На 18 август – Преображение, пламва въстанието на българите в Одринска Тракия. Последен се включва Серски окръг.  На 17 септември 1903 г. щабът на въстанието моли София да обяви война на Турция. Под натиска на Великите сили и заплахата за нападение от съседите, България, която не е готова за война, изразява само дипломатически протести срещу насилията над въстаналото българско население.
За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско се водят 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си места и да търсят спасение в България. Причините за неуспеха на въстанието, според историците,  са много и от различно естество. На първо място за това допринесло преждевременното му избухване, както и недостатъчното въоръжение на въстаналото население. Следващата съществена причина била крайно неподходящата международна обстановка, при която то избухнало. За разлика от Априлското въстание 1876 този път Русия, ангажирана със свои планове за война в Далечния изток, предупредила ясно, че няма да се ангажира в никакви конфликти на Балканите.
Другите велики сили категорично заели страната на Османската империя, което позволило на Високата порта да се разправи по особено жесток начин с въстаналото население. Следваща причина, която се посочва, е ненамесата на България.
Въпреки своя неуспех въстанието изиграло огромно значение. То показало на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.