„Донорството никога не трябва да е самоцел. Най-важна е безопасността на рецепиента“. Това каза д-р Костадин Чифлигаров – анестезиолог-реаниматор с 30-годишен опит, на лекция за същността и проблемите на донорството, организирана от Асоциацията на студентите медици на МУ-Пловдив. Вече 20 г. той е регионален координатор по донорство за Южна България.
След като характеризира видовете трансплантация – на клетки, тъкани и органи, д-р Чифлигаров се върна в годините назад, за да припомни, че сме били водеща страна и че първите опити за трансплантация на роговица датират от 1930 г. и са извършени от акад. Константин Пашев. Операциите са неуспешни, но базирайки се на своя опит, той обобщава, че успехът след кератопластиката е несигурен и препоръчва роговицата да се взема от жив донор. През 1968 г. е извършена първата успешна детска бъбречна трансплантация в „Пирогов“, а година по-късно – на възрастен в Александровска болница. Първата сърдечна трансплантация е направена през 1986 г. от eкип, начело с прoф. Aлeкcaндър Чиркoв.
Днес обаче България заема последно място от 28-те държави членки на ЕС по брой на трансплантирани пациенти на 1 млн. души население. Данните са към 2020 г. 850 са регистрираните нуждаещи се от различни видове трансплантация на органи, като най-много са чакащите за бъбрек – 787. Статистиката за Европа показва, че близо 6 нови пациенти се добавят към списъка на чакащите за трансплантация, а 19 загиват всеки ден в очакване на нов орган.
„Реалният брой на нуждаещите се е в пъти повече. Откриването и реализирането на донорска ситуация е дълъг и сложен процес. Един донор може да спаси 8 човешки живота чрез органно донорство и да излекува или подобри до 100 човешки живота чрез донорство на тъкани“, посочи д-р Чифлигаров.
За трансплантацията на хемопоетични стволови клетки говори проф. д-р Веселина Горанова – ръководител на Секцията по хематология към Първа катедра по вътрешни болести на МУ-Пловдив и зам.-ректор по учебна дейност. Хемопоетични стволови клетки се извличат от кръв от пъпната връв, от периферна кръв или от самия костен мозък и могат да се използват за лечение на редица животозастрашаващи заболявания (левкемия, лимфом), както и за възстановяване на нормалните функции на имунната и хемопоетичната системи. „Колкото по-развито е едно общество, толкова по голяма е неговата социална отговорност“, каза проф. Горанова и анонсира инициатива в рамките на 80-годишнината на университета – Ден на донорството през ноември.
Според действащото в България законодателство всеки човек би могъл да бъде донор на органи след настъпването на категорично доказана мозъчна смърт, освен ако приживе писмено не е декларирал отказ в здравната си книжка.
„Процесът по донорство е тежък, правно и медицински регламентиран със строги стъпки, които трябва да проведе екипът, въвеждащ пациента към донорска ситуация. След обявяване на донор в мозъчна смърт, неговите органи или клетки подлежат на оценка за тяхната годност, за да бъдат дарени. Ролята на координатора е да прецени дали има рискове за рецепиента и живота му. Най-трудната задача се пада на високоспециализирания екип, който трябва да поддържа тялото на бъдещия донор в състояние, което да осмисли последващата трансплантация. Но удовлетворението да разбереш, че са спасени човешки животи, те кара да забравиш безсънните нощи и огромното напрежение“, поясни д-р Чифлигаров.
Той не скри, че най-тежкият момент е разговорът с близките за получаване на информирано съгласие. И призна, че мъжете също плачат, визирайки себе си и колегите си, когато осъзнават, че са загубили пациент и трябва да съобщят на роднините. Отказите били по най-различни причини – основно религиозни, поради ниска здравна култура, морално-етични. Лекарите никога не заставали срещу волята на близките. При съгласие пък започвал дългият процес за осъществяване на донорството, повторен преглед от специализиран екип и преглед на документите, че органите за безопасни.
„Не трябва да изпускаме нито една донорска ситуация, защото зад нея стоят спасени човешки животи. Аз помня всички донори“, заключи д-р Чифлигаров.