На 7 ноември (петък) от 18:00 ч. Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив ще бъде домакин на представяне на вълнуващия исторически роман „Реките на времето“ от  Евгения Кръстева-Благоева. Участие в събитието ще вземат Стоян Антонов и Младен Влашки, преподаватели в ПУ. 
Подзаглавието на книгата е „истински роман“ – историите в нея са за реално случили се събития и личности от последните 125 години. В „Реките на времето“ невидимите нишки на миналото събират съдбите на два рода, преживели Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, както и ужасите, сполетели „бившите хора“ в лагерите Куциян и Белене. Базиран на редица реални спомени и документи от семейството на авторката – антрополог и преподавател  в НБУ, романът е емоционален и дълбок разказ, в който всяка разказана история е истина. Пътищата на главните герои  се преплитат с тези на някои от най-славните личности от началото на века като Димчо Дебелянов, полковник Владимир Серафимов, цар Борис Трети, Димитър Талев, Владимир Димитров-Майстора, Елин Пелин и др.  

„... „Реките на времето“ е майсторски написана книга, която се чете като откровение. Тя е реквием за едно отминало и неповторимо време на страдание и възторг, за поколение, градило с ентусиазъм и вдъхновение една България, смачкана от ботуша на комунистическите издевателства и възкръснала за нов живот, но осакатена и без необходимите устойчиви житейски ориентири… Романът напомня пъстър калейдоскоп, пъзел, класьор с грижливо подбрани случки и истории с вкусен ретро аромат, с неподправен патос и умело поддържана интрига и образна система. Героите на сагата не само заживяват свой собствен живот, но и стават привлекателни като пример на подражание за благодарния читател. „Реките на времето“ е важен и необходим опус за днешното ни време и ярко достижение на българската историческа проза...“.
Борислав Гърдев
 
„... Наративите в тази книга текат в сложна времева структура. Така че ти в нито един момент не си само в едно време. Влиза се по различни пътеки. Както казва Борхес, движиш се по разклонените пътеки на текста. И романът е белетристично постижение, защото успява да създаде тази градина с разклонени пътеки на текста...“.
Георги Лозанов
Заслушана в тихата песен на стария часовник, една жена решава да запечата тиктаканията му върху белия лист. А с тях и болката и щастието на предците си. Сякаш изтъкан от черно бели кадри на стар лентов апарат, пред читателя оживява споменът за цяло едно поколение, съумяло да запази и пренесе непокътнати своите ценности към бъдещето. От омнибусите и глъчката на София от началото на  ХХ век, през трамваите, заведенията и старите улички до еднопосочния влак с крайна дестинация Белене. 
С ефирен стил на писане, напомнящ дядов разказ в топъл есенен следобед, авторката разказва за съдбите на „враговете на народа“ преди и след 1944. Историческата фактология е жив фон, притча, подтикваща към размисъл, но на преден план са индивидуалните съдби – човекът и неговата борба да остане човек. В това се коренят най-силните послания на романа – в онова по йовковски затрогващо човеколюбие, което надмогва всичко.Това е книга за прошката, за вярата, за изкуството да преодолееш вместо да отмъстиш, за усилието да не бъдеш проводник на злото. И за любовта – оцеляваща въпреки всичко.
„Реките на времето“ е много повече от разказ за съдбите на два рода. Вплетено в страниците на романа е миналото на националната ни памет, където всеки българин ще открие частица от себе си. Някои читатели наричат романа „Под игото на комунизма“ и „Железният светилник“ на нашето време. По думите на историка Стефан Иванов „най-голямата ценност на книгата е, че се опитва да пренася ценностите и душевното богатство на една изгубена България в днешното безчестно време“.