Въвеждането на еврото у нас трябваше да е техническа операция с ясни правила, стъпващи върху законови разпоредби: фиксиран курс, двойно обозначаване, контрол, санкции. Вместо това се превърна в тест по държавност – и бяхме скъсани на този тест, коментира адвокат Мартин Костов от правна кантора "Имаш право".

Нищо от това не е уникално по света. Когато Германия премина към еврото през 2002 г., там се роди думата „Teuro“ – игра на думи с „teuer“ (скъп), която описваше общественото усещане, че смяната на валутата е използвана като удобен повод за „незабележими” поскъпвания. Европейските институции тогава изследваха феномена на „възприеманата инфлация“: хората чувстваха, че цените растат повече, отколкото показват официалните статистики, защото всекидневните стоки се „закръгляха“ и дребните разлики се натрупваха в ежедневната кошница на обикновените граждани.

Италия запази друг колективен спомен: кафето, пастата, дребните услуги– секторите, където цената се казва на глас и се плаща без много мислене. В такива моменти не побеждава най-точната математика, а най-смелата психология. Пазарът проверява докъде стига търпението на хората, а държавата проверява докъде стига собствената ѝ способност да бъде държава.

България има допълнителна особеност: паметта ни за парични сътресения е жива. Финансовата криза от 1996–1997 г., последвана от валутния борд, и деноминацията от 1999 г. (когато 1000 „стари“ лева станаха 1 „нов“ лев) научиха поколенията, че най-опасен е периодът на преход– когато хората пресмятат, а системите още не работят, когато правилата са написани, но контролът не се усеща. Затова, когато през януари 2026 г. цените започнаха да „се пренаписват“ за дни, обществото не видя просто инфлация. Видя повторение на сценарий: шум, объркване и печалба от невниманието.

Какво се случи след 1 януари: не просто преизчисление, а поскъпване

Да го кажем директно: в първата „седмица” след въвеждането на еврото се появиха достатъчно публично описани случаи, в които цените не бяха просто преизчислени по фиксирания курс 1 евро = 1,95583 лв., а повишени– рязко, на места демонстративно. И тук е първата голяма разлика между „грешка“ и „практика“: грешката е единична, поправя се лесно и оставя след себе си извинение. Практиката е масова, повторяема и винаги се случва в една посока.

Един от символите на тези дни стана хлябът – стока, която не се купува „по желание“, а по навик, стока, която определя до голяма степен възприятието ни за света и за случващото се в него по дълбоко национални причини. Публично беше обсъждан пример, при който масова „франзела“ поскъпва от 0,89 лв. на 31 декември до 1,19 лв. на 2 януари – около 33% за 48 часа. Това е темп, който не прилича на икономика, а на експеримент. Експеримент, в който за съжаление, ние сме опитните мишки. В рамките на празничен уикенд логистиката не се пренарежда, суровината не правият скок от 33% и трудът не поскъпва „между двете трапези“. Поскъпва само хлябът, като от джоба на всеки ни се взима повече.

Още по-показателна е онлайн търговията, защото там „етикетът“ е цифров и следата остава. Вече се появиха сигнали за стоки, които за ден са се „удвоили“ в евро: пластмасови кутии от 5,23 евро на 1 януари до 10,22 евро на 2 януари, гумени ботуши, които преди Нова година са били на 49,99 лв. (а на места и намалени), изведнъж се появяват на 49,99 евро. Това не е закръгляване. Това е смяна на ценовия свят чрез смяна на символа. Еврото уви дойде в нашия финансов свят като бутон „умножи по две“.

И ако някой още се колебае дали става дума за хаос или за нещо по-целенасочено, има истории, които звучат като абсурд, но именно затова работят като доказателство за системна слабост. Казусът с пица, която е обявена на 18,75 лв. (9,58 евро), а „касата изчислява“ 36,67 евро, не е просто смешна грешка. Той е показателен механизъм: системата се обърква, клиентът плаща, оплакването изглежда „дребно“, а търговецът разполага с универсалното алиби– „софтуерът“. Само че в правото „софтуерът“ не е субект. Субектът е търговецът. И отговорността е негова.

Най-коварната форма на спекула е тази, която изглежда като техническа грешка. Защото техническата грешка не се срамува – тя се оправдава. И точно затова се повтаря.

Към всичко това добавете и „визуалната“ страна на нещата: практики като изписване на евроцената в червено, така че да прилича на промоция. Това е дребна манипулация с голям ефект. В момент, в който хората и без това пресмятат наум, шрифтът и цветът стават част от касата. И когато държавата допуска подобни трикове да се множат, тя фактически оставя гражданина сам в битка, която не е равностойна.

Публичният сектор: там, където държавата трябваше да бъде пример, а се превърна в съучастник в ограбването на гражданите
Истинският цинизъм на прехода обаче не е в частния сектор. Пазарът ще прави каквото може, когато рискът от санкция е нисък– а при нас този риск хронично е нисък. Не заради липса на закони, а заради липса на държава: регулаторите са превърнати в декор, санкциите – в „разход по дейността“, а кадровата политика – в публично съмнение за полет на „калинки“ на ключови позиции, които са там не да пазят обществения интерес, а да не пречат на правилните хора и да бъдат трудоустроени докато не се отвори по- апетитна позиция. В такава среда търговците не „уважават“ регулатора– те го калкулират. И когато калкулацията е „няма да стане нищо“, поскъпването става самоуверено, дори демонстративно.

Но най-скандалното идва, когато публичният сектор – същият, който обещава „контрол“ – започне да вдига цени и такси точно в момента, в който гражданите са най-разсеяни и най-уязвими от прехода. Тогава държавата не просто не защитава. Тя дава сигнал: „и ние можем“.

Най-видимият символ на това поведение е поскъпването на синята и зелената зона в София, прието от Столичния общински съвет още миналата година: от 2 лв./час в синя зона до 2 евро/час (в публичното представяне – около 4 лв.), и от 1 лв./час в зелена зона до 1 евро/час (около 2 лв.), като промяната е обвързвана с евро въведението и „реформа“ на режима. Това поскъпване придоби още по-остър правен оттенък, защото КЗП излезе с позиция, че в конкретния случай са приложими разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото (ЗВЕРБ) – тоест, не може да се представя като „чисто техническо превалутиране“, ако по същество е увеличение, маскирано с новия символ. Иронията – за да се види докъде стига институционалната несъстоятелност – е, че въпреки приетото увеличение, в началото на януари 2026 г. поскъпването беше спряно/блокирано заради съдебно обжалване, а паркирането временно продължи по старите тарифи, но вече изписани в евро.

Вторият фрапантен пример идва от държавната администрация през земеделските услуги – там, където гражданинът няма „алтернатива на пазара“, защото срещу него стои монополът на държавата. По публично достъпни документи и указания на областни дирекции „Земеделие“ се вижда такса за издаване на акт за категорията на земята – 48,90 лв./25 евро. Паралелно в публичното пространство беше изрично посочвано, че преди промяната услугата е била 15 лв., а „преводът“ към евро на практика бетонира ниво 25 евро, т.е. скок, в който „има усещане за поскъпване”. В същата логика се цитира и поскъпване на дубликати/преписи-извлечения (примерно от 20 лв. до 25 евро), което при фиксирания курс означава ново ниво около 48,90 лв. Това е „евро ефектът“ в най-чист вид: не валутата вдига цената сама, а институцията използва прехода като момент да я вдигне, докато обществото пресмята наум.

Третият пример е още по-неприятен, защото засяга деца и училища: след сигнали за увеличение на цените в ученическите столове в София, КЗП и Столична община обявиха съвместни действия и проверки, като КЗП поиска от доставчиците икономическа обосновка на повишенията и заяви, че ще преценява дали има нарушение на ЗВЕРБ и добросъвестност при ценообразуването. Това е важен казус, защото показва как „публичното“ и „частното“ се смесват: услугата е в публична среда, плащането идва от граждани, а защитата трябва да е институционална– иначе цялата реторика за „евро дисциплина“ остава куха.

И за да няма илюзии, че говорим за „няколко случая“, самата КЗП отчете около 4000 проверки по закона за еврото за периода 01–05.01.2026 г., с 275 административнонаказателни производства. Това звучи внушително като цифра, но в очите на гражданина ключовият въпрос е друг: колко бързо, колко видимо и колко болезнено за нарушителя става санкцията. Защото, ако реакцията е бавна и процедурна, а „печалбата от поскъпването“ е моментална, пазарът (и понякога самата администрация) ще продължи да се държи така, сякаш регулаторът е статист.

А еврото в тази картина не е причина. Еврото е прожектор. Под него се вижда не просто „скокът в цените“, а по-големият проблем: държава, която не успява да произведе страх у недобросъвестния и сигурност у добросъвестния.

Еврото като доказателство за институционална импотентност

В нормална държава преходът към нова валута е администриран като изключително важна за националната сигурност „специлана военна операция”: сценарии, контролни списъци, мониторинг, санкции, координация. У нас той изглеждаше като PR кампания с постфактум проверки. Точно това демонстрира институционалната слабост – не липса на закони, а липса на зъби. Имаме регулатори на хартия. Имаме пресконференции. Имаме „сигнали“. Но имаме ли усещане за неизбежност на санкцията? „Категорично не”.

И когато санкцията не е неизбежна, търговецът не „уважава“ регулатора. Той го калкулира. КЗП, НАП, КЗК и банковият надзор би трябвало да са институции, които създават риск за недобросъвестния. Вместо това твърде често създават комфорт: проверките идват бавно, глобите са относително поносими, процедурите се влачат, а междувременно печалбата от „закръгляването“ се е събрала. Бизнесът не е романтичен – той следва стимулите. Когато стимулът е „можеш да опиташ, най-много да те проверят“, резултатът е точно това, което виждаме след 1 януари.

Тук стигаме до най-болезнения пласт, който обществото отдавна обсъжда с думата „превзета държава“. Когато ключови регулаторни позиции се възприемат като партийни квоти, а не като експертни назначения, когато ръководствата се сменят не според резултата, а според политическата конюнктура, когато в публичния език терминът „калинки“ се е превърнал в нарицателно за хора без нужната компетентност, поставени да подписват и да мълчат– тогава регулаторът няма авторитет. Той има табела. А табелата не плаши никого. Табелата е посмешище и се вижда прогнилата основа зад блестящата фасада.

Търговците го знаят и затова не се страхуват. Не защото всички са „лоши“, а защото системата е научила недобросъвестните, че рискът е управляем. А когато рискът е управляем, цената не се пресмята по курс, а по шанс.

Къде е правото в тази история: преизчислението на цените не е поскъпване

Тук е важно да се каже ясно – и на езика на закона, и на езика на улицата: преизчислението е техническо действие, а поскъпването трябва да следва икономическа логика. Законът за въвеждане на еврото въвежда фиксиран курс и правила за закръгляване, изисква двойно обозначаване на цените в преходен период и забранява необосновани увеличения, които се „закачат“ за валутната промяна. Законът за защита на потребителите забранява заблуждаващи практики– включително разлика между обявена и начислена цена, подвеждащ дизайн, скриване на информация и всяка „хитрост“, която превръща клиента в донор и изпразва джобовете ни.

Проблемът не е, че няма норма. Проблемът е, че нормата не се преживява като реалност. А правото, което не се преживява като реалност, се превръща в морална бележка под линия. Еврото просто освети това с прожектор.

Как гражданинът да се защити – без да става счетоводител на касата

Първата защита е най-елементарна и най-ефективна: доказателството. Снимка на етикета, снимка на менюто, скрийншот на онлайн цената, касов бон. Това отнема 10 секунди и спестява дни яд. В цифровия свят скрийншотът е свидетел. В аналоговия свят касовата бележка е документ. Без тях спорът се превръща в „аз така видях“ срещу „ние така сметнахме“.

Втората защита е поведенческа: при разлика между обявена и начислена цена, спорът се води на място. Искате корекция или сторно. Не приемате „системата така го смята“. Системата е тяхна. Отговорността е тяхна. Ако откажат – не купувате. Пазарът разбира най-бързо от спад в оборота, не от възмущение във фейсбук.

Третата защита е простото пресмятане - не е нужно да помните курса до петия знак. Достатъчно е да делите ориентировъчно на две и да търсите очевидни аномалии. Аномалиите след 1 януари не бяха в стотинките, а в процента – и това се вижда дори без калкулатор.

Четвъртата защита е сигналът. Да, звучи досадно. Да, системата е тромава. Но сигналът оставя следа, натрупва статистика и превръща „случая“ в „модел“. КЗП е адресатът при ценови подвеждания и обозначаване; НАП – при системни проблеми с бонове и отчитане; КЗК – при подозрение за синхрон в цели сектори; банковият надзор – при обмен и такси. В тази насока сигналът може да е инструмен.

И накрая – най-непопулярната, но най-работеща защита: обществената нетърпимост. Когато спекулата остане без цена, тя се превръща в норма. Когато спекулата има цена – бойкот, негативна публичност, реална санкция – тя става риск. А рискът е единственият език, който недобросъвестният разбира.

 Еврото не е виновно. Виновна е държавата, която не е държава.

Еврото като валута не „вдига“ цените. Вдигат ги хората. И ги вдигат най-много там, където държавата е най-слаба. Преходът към евро просто направи видима една стара истина: в България често не липсват закони, а липсва институционална воля и способност те да се прилагат срещу силните и хитрите, а не само срещу удобните. Когато регулаторите са възприемани като импотентни, когато ключови позиции се обсъждат като политически назначения и „калинки“, когато санкцията не е неизбежна, бизнесът няма причина да се съобразява. Той ще пробва да печели повече и ние нямаме право да му се сърдим.

Ако искаме цените да не „полетят“ при следващия преход – било то към нова валута, нова регулация или нова криза – трябва да спрем да разчитаме на морала на пазара, на неговата „невидима ръка” и да започнем да изискваме държава със зъби, с гръбнак. До тогава остава един прагматичен съвет: не плащайте мълчаливо. Доказвайте, оспорвайте, сигнализирайте. Защото в страна, в която институциите често се държат като наблюдатели, гражданинът е принуден да бъде и потребител, и контрольор. И това е най-скъпата цена на „техническия“ преход.