На днешния ден 16 януари се навършват 148 години от Освобождението на Пловдив от османско иго. По този повод пред паметника на капитан Александър Бураго в Дондуковата градина се състоя възпоменателно честване, организирано от Община Пловдив.  

Във военната церемония, включваща полагане на венци и цветя, участваха военен духов оркестър, представителен взвод, венценосци, представители на комитетите „Родолюбие“ и „Васил Левски“ и членове на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва.

Слово по повод годишнината от този важен акт, с който през 1878г. започва свободният летопис на Пловдив, произнесе д-р Стефан Шивачев – изтъкнат историк и дългогодишен директор на РИМ-Пловдив, автор на над 30 книги и изследовател на следосвобожденската ни история. Водещ на събитието бе Ивайло Христов - актьор в Драматичен театър Пловдив.

Тържественият военен строй бе приет от полк. Цветан Русинов - Началник на щаба на СКСО. На събитието присъстваха кметът на Община Пловдив Костадин Димитров, областният управител проф. д-р Христина Янчева, председателят на Общинския съвет Атанас Узунов и висши офицери от Българската армия. Сред официалните лица бяха още заместник-областният управител инж. Атанас Ташков, заместник-кметовете Пламен Панов и Ангел Славов, зам.-директорът на ОД на МВР Пловдив комисар Пламен Иванов, кметовете заместник - кметове на шестте района, общински съветници, директори на общински предприятия, представители на политически партии, обществени организации, медии и граждани.

 „Има дати, които не просто стоят в календара, а пулсират в кръвта на един град. За нашия Пловдив тази дата е 16 януари... Освобождението беше онзи необходим импулс, който превърна Пловдив в духовното и икономическо сърце на следосвобожденска България. То даде възможност на града ни да се превърне в център на Съединението през 1885 г. Да съхрани своята многообразна културна идентичност и европейски дух. Да положи основите на модерното българско книгоиздаване, образование и изкуство….Днес не просто си спомняме историята – ние дишаме тази история. Прекланяме се пред подвига на онези, които не дочакаха днешния ден, за да го имаме ние. Защото Свободата не е само паметник. Тя е завет, който предаваме от сърце на сърце!“, припомни в своето въведение актьорът Ивайло Христов.

След словото на д-р Стефан Шивачев и полагането на венци и цветя, церемонията завърши с едноминутно мълчание с падане на колене, изпълнение на Химна на Република България и “Ботев Марш”.

Вижте пълния текст на словото на д-р Стефан Шивачев:

Всяка година на 16 януари ние се изправяме пред този паметник със спомена за онази незабравима зимна нощ на 1878 година, когато се решава съдбата на най-големия и цветущ български град по това време. Една срещу друга в Пловдивското поле са армията на генерал Гурко и последната боеспособна османска армия на Сюлейман паша. Привечер на 15 януари щабът на генерала се намира на брега на река Марица на три километра западно от Пловдив и с тревога наблюдава пламъците, обхванали богатите къщи по Трихълмието. Много е видял петдесетгодишният генерал, но никога няма да забрави зверствата на сюлеймановите войски в Стара Загора и останалите тракийски градове. За да спаси Пловдив, той възлага почти невъзможна, опасна, но благородна мисия на младия капитан Александър Бураго - да проникне в града  с бой и предотврати разграбването и опожаряването му от озверелите тълпи турски войници, черкези и башибозуци. Използвайки настъпващата тъмнина, с щурм 63-та драгуни разгромяват охранителните турски застави, съединяват се с въоръжените със съдействието на френския консул Боасе християнски отряди в града, превземат пощата и железопътната гара и докладват за бягството на Сюлейман паша. Съвременниците са запазили легендарния спомен за изоставената трапеза на паникьосания турски щаб, а историческата хроника е кратка – на 16 януари завършва последната победоносна битка на Руско-турската война. Пътят за Одрин, Цариград и новата Санстефанска България е открит, а сюлеймановите пълчища се спасяват в позорно бягство през Родопите към Беломорието.

            Но всяка година на 16 януари ние си задаваме и поредица от въпроси, отговорите на някои от които и до днес не са еднозначни за разделеното ни гражданско общество.

            Защо е важна тази дата за историята на хилядолетния ни град?  На 16 януари 1878 година пред катедралния храм пловдивчани посрещат генерал Гурко и тяхната радост възвестява края на  османското владичество. Това е израз и на гордост от приноса на града в епопеята на националното ни Възраждане като водещ център в църковната борба и утвърждаването на българската просвета. Пепелищата на Тракия през пролетта на 1876 година водят до оная вълна на съпричастност в цяла Европа към българската кауза и Руско-турската война, която ние с право ще наречем освободителна. В нея наред с воините от руската армия в битките при Стара Загора, Шипка и Шейново са и десетината хиляди български опълченци.

            Но 16 януари 1878 година бележи началото на забележителна промяна в  нашия град. След петте века на застой, през които чуждата нам империя не е оставила нищо в културното наследство на хилядолетния Пловдив освен няколкото джамии, през следващите десетилетия историческото време забързва своя ход. Временното руско управление оценява уникалното значение на града и само за месеци е създадено общинско самоуправление, очертани са първите прави улици, създадено е сиропиталище за децата-сираци на загиналите герои от 1876 и 1877 година, първата в българските земи обществена градина, наречена „Дондукова“, започва търсенето на решения за водоснабдяването на града.

През следващите седем години като столица на Източна Румелия Пловдив събира елита на българската нация, построени са първите сгради на Мъжката и Девическата гимназия, на болницата и Областното събрание, първият храм в памет на руските освободители. През 1885 година в Европа българското Съединение става известно като Пловдивската революция, гравюрите от нашия град пълнят страниците на най-големите вестници.

Само петнайсетина години след Освобождението Пловдив получава своя първи градоустройствен план и започва изграждането на новия европейски град. През 1892 г. тук се провежда първото за България и на Балканите Земеделско-промишлено изложение. Само трийсетина години след 16 януари градът е увеличил двойно населението си и е определян като индустриален център на възродената държава. Тази хроника продължаваме до днешния ни ден, с който толкова се гордеем.

            Но 16 януари всяка година изправя пред нас и един въпрос с нееднозначен отговор. Докога обществото ни ще бъде разделено по един толкова важен въпрос от националната ни история. Докога едните ще защитават тезата за имперската  завоевателна война, целяща превземането от Русия на Цариград и Дарданелите и мимоходом донесла свободата на българите. От другата страна ще противопоставят идеята за войната на православието, за освобождението на братята славяни на Балканите. Колко простичко е да приемем, че стратегическите цели на Русия съвпадат с въжделенията и надеждите на българския народ. Нека не забравяме, че освобождението  на всички балкански народи идва след победоносни руско-турски войни.

            Нека погледнем написаното в европейските вестници още тогава за войната като част от  многовековната епопея на борбата на християнска Европа със завоеванията на исляма на нашия континент. Нека погледнем пожълтелите вече страници на българската историография с оценките за тази война. Нека се смирим и поднесените днес цветя бъдат израз на нашата признателност пред паметниците на загиналите, пред подвига на тези руски, белоруски, украински, финландски воини, донесли свободата на родната ни земя.

            Това ще ни помогне и за вярната оценка на случващото се в нашата Европа в днешния ни ден.